Автор: Йоана Николова
„Привързаността е дълбока и трайна емоционална връзка, която свързва един човек с друг във времето и пространството”
(Ainsworth, 1973; Bowlby, 1969)
Най-дългогодишното проучване на тема Щастие провеждано от Харвард през последните 80 години доказва еднозначно, че най-голямо влияние върху нивото ни на щастие има способността ни да формираме и поддържаме качествени връзки. Тук възниква въпросът, какво е нужно за да формираме такива връзки и защо понякога да имаме усещането, че каквото и да правим, накрая саботираме сами връзките си, като някакво проклятие, от което не можем да избягаме. За изясняването на тези въпроси може да се обърнем към Теория на Привързаността развита от Джон Боулби и по-късно доразвита от други бележити имена като Ейнсуърт и Хари Харлоу. Теория на Привързаността се фокусира върху отношенията и връзките между хората, особено дългосрочните такива, като тези между родител и дете или между романтични партньори, като разделя хората и тяхната способност за привързване на 4 основни типа.
Как възниква Теорията на Привързаността
Британският психолог Джон Боулби е първият теоретик на привързаността, описвайки привързаността като "трайна психологическа връзка между човешките същества".
Той се иска да разбере тревожността и страданието при раздялата, които децата изпитват, когато са отделени от своите родители. Някои от най-ранните теории на поведението предполагат, че привързаността е просто заучено поведение резултат от връзката между храненето на детето, което е зависимо от гледача(родителя). Тъй като гледачът храни детето и осигурява препитание, детето се привързва, но това, което Боулби открива, е, че дори храненето не може да намали тревожността, изпитвана от децата, когато са отделени от техните основни гледачи. Вместо това той открива, че привързаността се характеризира с ясни поведенчески и мотивационни модели тип - когато децата се плашат, те ще потърсят близост от основния си възпитател, за да получат както утеха, така и грижа, т.е. нуждите са отвъд физическите измерения.
Разбиране на привързаността
Привързаността е емоционална връзка с друг човек. Боулби вярвал, че най-ранните връзки, между децата с техните основни гледачи, имат огромно въздействие, което продължава през целия живот. Той твърди, че привързаността служи за задържане на бебето близо до майката, като по този начин подобрява шансовете на детето да оцелее.
Той разглежда привързаността като продукт на еволюционните процеси. Докато теориите за поведение на привързаността предполагат, че привързаността е заучен процес, Боулби и други вярват, че децата се раждат с вродено желание да формират привързаност към гледачите си.
Доказано е, че децата, които поддържат близост до фигура на привързаност, са по-склонни да получат комфорт и защита и следователно по-вероятно да оцелеят до зряла възраст. Чрез процеса на естествен подбор се появява мотивационна система, предназначена да регулира привързаността. Боулби и други демонстрират, че възпитанието и отзивчивостта на родителя са основните определящи фактори за създаването на сигурна и здравословна привързаност.
Централната тема на Теорията на Привързаността е, че основните гледачи, които са на разположение и отговарят на нуждите на бебето, позволяват на детето да развие чувство за сигурност. Бебето знае, че гледачът е надежден, което създава сигурна база за детето след това да изследва света. Това в по-нататъшния живот ще бъдат моделите и усещанията, с които зрелия индивид ще встъпва в нови взаимоотношения.
Непознатата ситуация на Айнсуърт
През 70 години Ейнсуърт провежда експеримент, който цели да изучава поведението на майките и децата в естествена им среда. Като част от това изследване Ейнсуърт развива систематизирана лабораторна процедура за наблюдение, наречена „непозната ситуация“. Тя се състои от „режисирани“ краткотрайни раздели на детето с майката и позволява идентифицирането на индивидуалните различия в привързаността при деца на възраст около една година, както и на различните стратегии за справяне със стреса от раздялата.
Сцената е следната: стая с два стола и купчина играчки разпиляни на пода. Майка и нейното 1-годишно бебе влизат и започва „Непознатата ситуация“ - 20-минутен, осем-епизоден лабораторен експеримент за измерване на „привързаността“ между бебета и техните гледачи.
Чрез огледало с еднопосочно виждане изследователите наблюдават двойката, каталогизирайки всяко действие и реакция. Не отнема много време, за да се определи основният темперамент на бебето: физическо състояние и поведение, бягане до всяко кътче на стаята; любознателно, умишлено проучващо и лапащо всяка играчка; или резервирано, внимателно държащо играчка с механизъм за навиване. На майката се казва да седне и да зачете списание, за да може бебето да прави всичко, към което е естествено привлечено. След това влиза непознат в стаята и се наблюдава реакцията на бебето - страхува ли се от непознатия, няма интерес или е привлечено към него? Това показва стила на общуване с хората като цяло и с майката за сравнение.
Майката е инструктирана да напусне стаята, оставяйки чантата си на стола - знак, че ще се върне. Тук виждаме как бебето реагира на преживяното, че е оставено само. Плаче ли? Тича ли към вратата? Или остава спокойно на пода, в планина от играчки? Непознатият се опитва да успокои бебето, ако е разстроено, в противен случай го оставя да продължи да изследва.
След няколко минути, майката се връща за Среща № 1. Теорията на привързаността твърди, че в миналото се е развила поведенческа система, която да държи бебетата близо до своите възпитатели, за да ги предпази вреда. Презумпцията е, че всички бебета ще бъдат под стрес, когато останат сами (и всъщност нивата на сърдечната честота и кортизола показват, че дори бебета, които не дават вид на притеснени, всъщност са). Затова, когато майката се върне в стаята, изследователите наблюдават дали връзката работи както трябва. Срещата помага ли на на бебето да премине от състояние на относителна тревожност в състояние на относително безгрижие? С други думи, успокоява ли се детето от присъствието на майката?
Ако бебето въпреки, че е било разстроено по време на раздялата, седи като камък и не отбелязва с поведение, че майката се е върнала, това е знак за несигурна привързаност. Ако бебето е било отпуснато, когато е оставено само и не е било повлияно от събирането с майката, това е по-малко важно. Ако бебето се забърза към майка си, но след това изпищи и покаже че е променило решението си това също би било тревожен знак.
Но най-важният момент е второто завръщане на майката. След първата среща майката отново напуска и отново се връща. Ако бебето, което е било разстроено по време на раздялата, все още не прави нищо, за да индикира връщането на майка си, това е знак, че бебето, едва на годинка, вече е свикнало, че реакциите му ще бъдат отхвърлени. Ако бебето посяга да получи любов и успокоение, но не е в състояние да се успокои достатъчно, за да я получи (или тя не се предлага), това може да отразява връзка, изпълнена със смесени съобщения и поведения. Ако бебето е подивяло от тъга, след което скача като маймуна в ръцете на майката и веднага спира да плаче, бебето е категоризирано като сигурно, идващо от връзка, в която очаква и знае, че нуждите му ще бъдат удовлетворени. Същото важи и за нежното бебе, чиито сигнали са по-фини, което просто изглежда тъжно по време на раздялата, след което се придвижва по-близо до майката при повторното събиране. И в двата случая връзката е функционална. (И само, за да е ясно, „работещите“ взаимоотношения нямат нищо общо с постоянното носене на ръка на бебета, съвместното спане или денонощната грижа или кърменето до 6-годиншна възраст, сигурните връзки се формират без задължителното следване на някаква философия за родителстване).
Въз основа на отговорите от това изследване, които изследователите наблюдават, Айнсуърт описва три основни стила на привързване: сигурна, тревожно-избягваща, тревожно-амбивалентна. По-късно изследователите Майн и Соломон (1986) добавят четвърти стил на привързаност, наречен дезорганизирано-несигурна привързаност, базирана на собствените им изследвания.
Редица проучвания от това време подкрепят стиловете на привързаност на Айнсуърт и посочват, че стиловете на привързаност също оказват влияние върху поведението в по-късния живот.
Модели на привързване
Има четири основни модела на привързаност, включително:
Сигурно (стабилно) привързване:
Този тип привързване е стабилно, сигурната основа за взаимоотношенията. Човек със сигурен стил на привързване, най-често отговаря с „да“ на следните изявления:
Заслужавам да бъда обичан.
Да, аз съм в състояние да направя това, което трябва да направя, за да получа любовта, от която се нуждая.
Да, другите хора са надеждни.
Да, други хора са достъпни и желаят да ми отговорят, когато имам нужда от тях.
Очевидно никой родител не е перфектен и нито едно дете не може правилно да интерпретира всичко, което им се случва. Стилът на сигурна привързаност не се основава на съвършенството; той се основава на модел, при който родителят осигурява на детето увереност в собствената му стойност, като демонстрира любов, постоянство и приемане.
Стилът на привързаност се основава на родителя, който внушава на детето разбиране, че е в състояние да получи нужната любов, като демонстрира тази любов редовно и последователно. Детето научава, че другите хора са надеждни, когато родителят прояви тези характеристики, осигурявайки структура и сигурност. И накрая, детето става сигурно в отношенията, защото родителят е достъпен за детето и с готовност отговаря на нуждите му.
Как да разберете дали имате защитен стил на прикачване? Хората, които имат този стил на привързаност, проявяват специфични характеристики и черти на личността. Ето списък с типични изказвания на хора с този тип привързаност:
Лесно споделям чувствата си с хора, с които съм близък.
Харесва ми, когато партньорът ми иска да сподели чувствата си с мен.
Удобно ми е да съм близо до другите, но също така се чувствам комфортно да бъда сам.
Очаквам партньорът ми да уважава кой съм.
Очаквам партньорът ми да отговори на моите нужди по чувствителен и подходящ начин.
Изграждането на интимност в отношенията идва сравнително лесно за мен.
Позволявам си да изпитвам емоциите си, но рядко, ако изобщо, съм затрупан от тях.
Способен съм да разбирам и реагирам чувствително на чувствата на партньора си.
Балансирам добре нуждата си от интимност с нуждата си от постижения и успех.
Когато се стресирам, се чувствам комфортно да потърся утеха от партньора си и / или близки приятели.
Хората със сигурен стил на привързване обикновено са постоянни, спокойни, приемащи и любящи към своите партньори, близки и деца. Те могат да гледат леко на живота и да бъдат спокойни и сигурни във връзките си. Хората с този стил привързаност имат благоприятно влияние върху хора с другите типове привързаности, когато са във връзка, стига другите да искат да работят върху проблемите си, за да преминат към по-сигурен стил привързаност.
Амбивалентна привързаност:
Амбивалентният стил на привързаност идва от детство, в което любовта и грижата се дават непоследователно, въз основа на фактори, които детето не разбира. Любовта и грижата, макар и отчаяно желани от детето, се разглеждат като невероятно крехки неща, които могат да изчезнат без предупреждение. Тъй като детето никога не е сигурно в получаването на любов, то има огромна необходимост да подсигури несигурното.
Дете, което не е сигурно в любовта и живее с постоянния страх от изоставяне, така израства амбивалентно към отношенията. Те желаят нещо, от което са фундаментално уплашени. В амбивалентни отношения няма безопасност. Любовта и приемането един ден не гарантират любовта и приемането на следващия ден, дори при идентични обстоятелства. Единствената константа, в която може да потърси вината за това несъответствие, е себе си. Детето заключава, че любовта се отказва, защото не е достатъчно добро или не е общувало достатъчно ясно. В отношенията с родителя няма сигурност, защото този човек може да напусне или оттегли любовта и обичта по всяко време.
Ето изявленията, които описват тези с амбивалентен стил на привързване:
Много харесвам да споделям чувствата си с партньора си, но те не изглеждат толкова отворени, колкото аз.
Чувствата ми могат да излязат извън контрол бързо.
Притеснявам се да бъда сам/а.
Притеснявам се да бъда изоставен/а в близки отношения.
Партньорът ми се оплаква, че съм твърде задушаващ/а и емоционален/а.
Силно желая да бъда много интимен/а с хората.
В най-близките ми отношения другият човек не изглежда толкова желание за интимност и близост, както аз.
Притеснявам се много да бъда отхвърлен/а от другите.
Склонен съм да ценя близки, интимни връзки над личните постижения и успехи.
Когато се стресирам, отчаяно търся другите за подкрепа, но никой не изглежда толкова достъпен, колкото бих искал/а да бъде.
Човек с амбивалентен стил на привързаност непрекъснато търси доказателство за любов и привързаност. Те са недоверчиви към другите и се стремят да проверят връзката, често с екстремни поведения, които могат да предизвикат конфликти и да отчудят другия човек. Тъй като връзката изглежда винаги в опасност, амбивалентният човек е склонен да се фокусира обсесивно върху нея. Как върви? Има ли проблеми? Направих ли всичко правилно? Как се чувства другият човек към мен? Никакво разумно успокоение не изглежда достатъчно и човекът изглежда нуждаещ се и задушаващ, като в същото време е в състояние на изключителен гняв и ярост.
Избягваща привързаност:
Децата с този тип привързаност са склонни да избягват родителите или гледачите си. Когато им бъде предложен избор, тези деца няма да покажат предпочитание между гледача и напълно непознат. Изследванията сочат, че този стил на привързване може да е резултат от злоупотреби, насилие или пренебрежителни грижи. Децата, които биват наказвани, че търсят помощ или утеха от гледача, се научават да избягват да търсят помощ в бъдеще.
Точно както тези с амбивалентния стил на привързаност са склонни да се прилепват неистово към другите, така и тези с избягващ стил на привързаност са склонни да се хващат здраво за себе си. Поради емоционалната, физическата и / или смесена недостъпност на родителя, избягващият човек стига до заключението, че трябва да се справи сам с жизнения път. Ето как този стил, отговаря на въпроси, свързани с любовта:
Да, достоен съм да бъда обичан, но не заради това, което съм, а заради това, което мога да направя.
Да, аз съм в състояние да направя това, което трябва да направя, за да получа любовта, от която се нуждая, защото я давам на себе си.
Не, другите хора не са надеждни и внимателни, така че трябва да разчитам само на себе си.
Не, другите хора не са достъпни или готови да ми отговорят, когато имам нужда от тях, така че трябва да се грижа за себе си.
Избягващият човек, когато се сблъска с изоставяне под каквато и да е форма, най-често решава, че никога повече няма да бъде поставян в такова положение на нужда. Справя се с паниката и болката от отхвърлянето като погребва дълбоко тези негативни чувства. Гневът, предизвикан от болката и отхвърлянето, може да подхрани реакция на социална изолация, емоционалното откъсване и перфекционизъм.Изграждат се масивни стени към интимността като начин да защити себе си от допълнителна болка и се научава да се справя с взаимоотношенията като със задачи и упражнения, които трябва да отметне. Този човек избягва по-дълбок емоционален контекст, оставайки присъстващ във връзка, но далечен.
Разчитането само на себе си може да изглежда ефективен начин да задоволим нуждите си. Защо трябва да разчитаме на другите, ако другите само ни нараняват и разочароват? Това мислене пропуска същността на една връзка – връзката е между двама души. Причината човек, който избягва да пропуска тази връзка, е, че не я е изживял в своята първа и основополагаща връзка.
Какво трябва да направи човек, който се е научил изцяло да разчита на себе си? Какво правят, когато се объркат? Избягващият стил може да накара човек да прибягне до нарцисизъм (фалшиво извисено чувство за себе си), интроверсия (неразбираем за другите) или перфекционизъм (строго отговорен към себе си).
Нарцисистът издига себе си за сметка на другите, вярвайки, че е по-висш от тях. За да избегне безпокойството да разчита на другите да му осигурят любов и приемане, нарцисистът може да търси и манипулира другите за одобрение. Въпреки че може да изглежда, че тези индивиди не избягват, а всъщност обичат да са около хората, всъщност е точно обратното. Нарцисистът използва хората, за да изгради и укрепи себе си, което е единствената им цел, що се отнася до връзките с другия. Нарцисистът може да е ангажиращ, забавен и харизматичен, но единствената истинска връзка, която човек има, е да захранва издутото чувство за себе си.
Избягващият тип, също така може да се превърне в интроверт, който съществува в състояние на самодостатъчност. Интровертът избягва отношенията с другите като ги замества с дейност и интереси. Хората, както е научил избягващият човек, са ненадеждни, затова хората трябва да бъдат избягвани. Нещата, от друга страна, могат да бъдат контролирани и манипулирани и следователно са по-сигурни. Тъй като интровертът отхвърля взаимоотношенията, интровертът не е сигурен в собствените си емоции, предпочита да ги потиска в безочливо и апатично отношение.
Човек, който избягва, също може да бъде склонен към перфекционизъм, търсещ сигурност и ред чрез изпълнение. Ако вашата самостойност стане обвързана не с това кой сте, а с това, което правите, тогава наистина ли можете да направите достатъчно? Ако вашата стойност в живота се състои от съдържанието на вашето представяне, то всяко нарушение, всяка грешка, какъвто и да е грешен ход намаляват тази стойност. Перфекционизмът става начин да „докажеш“ стойността си на онези, които не са ти дали нищо.
Дезорганизирана привързаност:
Децата с десорганизирана привързаност често проявяват объркваща комбинация от поведение и могат да изглеждат дезориентирани, замаяни или объркани. Децата могат едновременно да избягват или да се съпротивляват на родителя. Някои изследователи смятат, че липсата на ясен модел на привързаност вероятно е свързана с непоследователно поведение от страна на полагащите грижи. В такива случаи родителите могат да послужат както източник на утеха, така и източник на страх, което води до неорганизирано поведение.
Дезорганизираният човек е една съвкупност от отговори и реакции без последователен модел. Ако трябва да сложим шаблон, той е, че няма шаблон. Дезорганизираният човек е разглежда отношенията, често поради наличието на насилие, както като източник както на утеха, така и на страх. В резултат на това те могат да се колебаят между спокоен (сигурен тип) отговор една минутаи избягващ или амбивалентен отговор в следващата. Неорганизираният човек в конфликт отговаря на въпроси за любовта по този начин:
Не, не съм достоен да бъда обичан.
Не, не съм в състояние да направя това, което трябва да направя, за да получа любовта, от която се нуждая.
Не, другите хора не са надеждни и заинтересовани.
Не, други хора не са достъпни и са готови да ми отговорят, когато имам нужда от тях.
Тъй като нищо няма гаранция, неорганизираният човек ще използва каквато стратегия, смята, че може да работи в даден момент, скачайки от един модел на друг, опитвайки се да постигне основа за свързване.
Изявления на дезорганизирания стил на привързаност:
Чувствата ми са много объркващи за мен, затова се старая да не ги усещам.
Чувствата ми са много интензивни и завладяващи.
Чувствам се разкъсан между това да искам да съм близо до другите и да искам да се отдръпна.
Партньорът ми се оплаква, че понякога съм наистина нуждаещ се и задушаващ, а друг път съм далечен и отчужден.
Трудно ми е да позволя на другите да се доближат до мен, но след като ги пусна, се притеснявам да бъда изоставен или отхвърлен.
Чувствам се много уязвим в близки отношения.
Понякога се чувствам много изключен от себе си и чувствата си.
Не мога да реша дали искам или не да съм в близки отношения.
Други хора наистина могат да ме наранят, ако ги оставя да се приближат твърде много.
До близки отношения е трудно да се стигне, защото хората са склонни да бъдат непредсказуеми в своите действия и поведение.
Дезорганизираният човек живее живот на криза и хаос. Моментите на спокойствие са нарушавани и подсъзнателно саботирани, за да се върнат към хаотичното, към познатото и „нормалното“. Когато хаосът е норма, емоционалното сътресение, което съпътства хаоса и травмата, също може да стане нормално. Това често причинява силно чувство за вина и усещане ‘нещо не ми е наред’.
Постоянно залят от лавина от интензивни емоции, дезорганизираният човек се научава да се разграничава от тях, като се отделя от тях, но отделянето от емоциите, правят човека по-малко способен да разпознае, управлява или контролира тези емоции. Колкото повече се отделят от емоционалното себе си, толкова по-малко са способни да се поучат от преживяванията, толкова по-уязвими стават за повтаряне на минали грешки и нефункционални модели. Колкото повече повтарят минали грешки, толкова повече този цикъл се засилва. В „Защо правиш нещата, които правиш: Тайната на здравословните отношения“, дезорганизираният стил на привързаност се нарича още разбитият аз.
Как да се справим с проблемите в Привързаността?
Въпреки че стиловете на привързаност, показани в зряла възраст, не са непременно същите като тези, наблюдавани в ранна детска възраст, изследванията показват, че ранните привързаности могат да имат сериозно влияние върху по-късните отношения. Например, тези, които са сигурно привързани в детството, са склонни да имат добро самочувствие, силни романтични отношения и способност да се саморазкриват пред другите. Като възрастни те са склонни да имат здрави, щастливи и трайни отношения. По същата логика, хората, които са били изоставени, малтретирани, игнорирани и неглежирани като малки често продължават да имат сходни изживявания и в по-късна възраст. Причината е, че това, в което вярваме играе огромна роля в това, което преживяваме, хората, които избираме, границите, които поставяме и често провокираме различни ответни реакции в зависимост от поведението и мислите си. Ключът към коригиране и стабилизиране на тревожните привързаности се крие именно там – способността да видим и оспорим онези заучени модели и да дадем шанс на нови алтернативи на съществуване. Макар и това да е болезнен и плашещ процес за хората, които са преживяли толкова много предателство и болка в предишните си отношения, в дългосрочен план носи щастие и стабилност, които следването на нефункционалните модели няма как да донесат. Първата стъпка е да си дадем сметка какъв тип привързаност демонстрираме в настоящия момент и да се опитаме да проследим откъде идва и да подходим с любов и разбиране към себе си и обстоятелствата си. Ценно е човек да запише онези дълбоки идеи, които има за себе си и света и да се опита да прецени обективно дали тези твърдения са валидни или са продукт на болка и лош опит. Важна стъпка е да се свържем с усещанията и емоцията си, да адресираме причините за тях и когато можем да се опитаме да ги комуникираме с близките ни хора. В началото е трудно да открием думите и доверието да споделим как се чувстваме, но дори със закъснение, честността относно усещанията ни и чувствата ни е огромна стъпка към създаването на качествени отношения. Осъзнаването на собствения контекст и приемането му ще ни позволи да го покажем и на другия. Може би най-важната крачка в създаването на стабилна сигурна привързаност се крие в решението да работим със себе си и да дадем шанс на другия, защото истината е, че всеки е достоен да получи любов.
Статията е част от проекта “Здрави, смели и горди: Програма за подкрепа на психичното здраве на ЛГБТИ младежи" , насочен към предоставяне на подкрепа повишаване на информираността относно психичното здраве сред ЛГБТИ младежи. Проектът е финансиран от Обществения борд на TELUS International в България.
Comments