Беше 2008-ма, за пръв път имаше прайд в България. Отидох с една моя приятелка, без въобще да го обсъждаме или да се колебаем, мисля, че го приемахме като най-нормалното нещо на света. Въобще не съм имала съзнанието, че това е нещо, което трябва да се обмисли, или което е притеснително. Не знам, може би защото бях на 19. Или може би защото наистина няма нужда това да бъде притеснително.

Винаги съм мислела и говорила за тези неща с голямо спокойствие и убеденост. Бях напълно сигурна, че нямам притеснение да говоря по ЛГБТ темата.

Сега е 2018-та. Преди малко, в съвсем друг разговор, на друга тема, един човек ме попита срещу какво се бунтувам. Запецнах. Не знаех какво да кажа. А винаги съм се бунтувала. През главата ми мина веднага темата за хомофобията. Само че… се спрях. Не го казах. Казах някакви общи приказки. Сега седя и си мисля, анализирам защо? Нали винаги съм била свободна? Нали не ме е било страх? Само че мозъкът ми прецени светкавично, че предпочита да си замълчи.

Истината е, че всички много ни е страх, дори когато не го знаем. Мислим си, че сме силни, способни да влезем в спор, да обясним… но онова тъмно ъгълче, от което някога сме изпълзели, продължава да го има вътре в нас и понякога е единственото ни скривалище. Така че днес осъзнах, че въпреки всичко, което съм си мислела, аз съм точно толкова потисната да говоря за свободата си, колкото всички останали хора, които някога са били карани да се чувстват по-малко хора заради нечия омраза.
Хората трябва да празнуват постоянно. Да празнуват, че са живи. Да използват способностите си и качествата си, да ги умножават, да подобряват себе си и средата си. В крайна сметка, животът ни не е особено дълъг и ми се струва, че най-логичният стремеж на човека е този към обичта и към всичко, което го кара да се чувства щастлив и действен. Затова, щом се чувстваме потиснати и неспособни да изразим себе си, щастието си и обичта си, рушим себе си, а с това и самата тъкан на обществото.

Повече не искам да се чувствам неспособна да говоря за това, което искам. Прайдът и всички прекрасни събития, които се случват около него, са празник. Те отбелязват щастието на една група хора от това да бъдат свободни и да изразят нещо от себе си, което смятат за важно. Да го споделят с останалите.

Време е да говорим свободно. Да се движим свободно. През 2008-ма имаше Молотвки и камъни. Сега има смях и музика. Всичко се променя. Защото е имало хора, които да продължават да го поддържат, организират или присъстват. Разбирате ли? Ние СМЕ процесът. Процесът не съществува отделно, сам по себе си, като някакво самостоятелно същество. Процесът е действие, извършвано от някого – от нас. Като промяната. Хубаво е да бъдеш част от промяната.

Харесвате статията? Считате че нашата кауза е и ваша? Можете да ни подкрепите с помощта на изброените методи.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here