Страх ли те е от нещо? От лоши хора? От отхвърляне? От самота? От смъртта?
Мен ме е страх много!

Живея си живота, работя, доставям си радости, а през цялото време ме е страх.
Какво ще стане, когато съпругата ми ни роди дете? Ще мога ли да се грижа за него пълноценно, да го водя на детска градина или училище, да го водя на лекар, когато има нужда? Ще трябва ли то да се бори ежедневно с лоши погледи, с подигравките на другите деца, а аз – с пренебрежението на другите родители?

Какво ще стане, ако жена ми умре? Ще мога ли да видя детето си някога отново? Ще има ли къде да живея или семейството ѝ ще дойде да претендира за полагащата му се по наследство нейна половина от жилището?

Как ми се отразява това, че съм гей, на ежедневния живот? Никак? Никой не ме спира да си живея както искам?

Почти. Но и никой не знае колко място ми остава за живот от всичките тия страхове… Ще бъде ли някога различно, ще бъда ли някога свободен човек?
„Не се надявай на чудо, обществото ни е такова, държавата ни е такава, тук не е като на запад…“

Ако си чувал някоя от тия мантри, вдигни си… веждата. Въпросително!
Това наистина ли е така? Наистина ли България е някакво уникално място, на което човечността и емпатията не виреят, за разлика от мечтания Запад, където всички са прегърнали ЛГБТ идеята и живеят дружно и щастливо?

В продължение на столетия, дори хилядолетия, гей хората живят скрити в малките си стаички, после в малките си скрити клубове, сключват нещастни разнополови бракове и се учат, че светът просто е такъв.

Докато на едни хора не им писва да са невидими за обществото, скрити, бити и унижавани. Докато едни хора не водят буквално бойни действия срещу полицията почти цяла седмица в Ню Йорк преди почти 50 години.

И докато в чест на този безпрецедентен отпор на гей хората не започват всяка година да се провеждат шествия първо в САЩ, а полека-лека и в целия цивилизован свят.

Защото скритите в малките си стаички и малките си клубчета хора са невидими, а ако те няма, никой никога няма да обърне внимание на нуждите ти.
Защото никое общество и никой политик няма да тръгне да решава проблем, за който спокойно може да се преструва, че не съществува.

Дали ги е било страх да излязат пред света с плакатите си, със знамената си, с лицата си, да водят неравна борба със системата да им позволи просто да се съберат и да отбележат раждането си като видими хора? Не мога да си представя, че няколкостотин души, изправени срещу целия свят, не са изпитвали страх!

Първо са били няколкостотин…

После няколко хиляди…

После няколко десетки хиляди.

А днес на някои места достигат до повече от половин милион!

И докато ходят заедно, докато някои танцуват и се забавляват, докато други скандират политическите си искания, докато гордо веят знамената си и издигат лозунгите си, те неизменно и до днес виждат тук-там лоши погледи, плакати с текст „Бог мрази педалите“ и „Ще горите в Ада“.

Само че вече със сигурност не ги е страх толкова!

В София миналата година бяхме над 3000 души!

Докато се движихме по улиците на града, наум броях колко лоши погледи ще видя, колко средни пръсти и унизителни плакати. В един момент осъзнах, че виждам повече махащи ръце и усмихнати хора от балконите! Оказа се, че дори и сърдитите лица и вдигнатите средни пръсти не ме плашат.

Защото имам 3000 души зад гърба си!

3000 лица, които не ги е страх да бъдат видяни. 3000 човека, които по своя си начин казват на света:

„Не сте длъжни да ме обичате, но не можете да се правите, че не съществувам!“.

И ей така, за няколко часа в годината, се почувствах свободен човек. Защото поне за малко не изпитвах страх. Дори не мога да си представя по-голямо усещане за пълноценност или по-голям подарък, който мога да направя сама на себе си!

Та… Страх ли те е от нещо? Опитай от моето лекарство! Разбери какво значи да имаш чувството, че всъщност всичко е възможно!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here