С първата ми приятелка всяка вечер се разделяхме на едно малко, скрито кръстовище. Една вечер, докато се прегръщахме за довиждане, тя каза: „Защо ме прегръщаш и отблъскваш едновременно?“. Тези думи все още често отекват в ума ми, когато мисля как страхът програмира поведението ни така, че при всеки шум, при всяко движение да подскачаме като изплашени зайци, като хванати в беля, без да сме виновни.

Първата ми целувка със сегашната ми приятелка беше сред природата, на една пейка.

Беше разтреперваща и дълго чакана целувка, от тези, които определят живота ти оттук насетне. Когато станахме от пейката и за първи път тръгнахме хванати за ръце по пътеката, видях как една топка лети към нас. Спрях и върнах топката на момчетата, които ритаха наблизо, като не виждах подтекста, докато не ни поканиха да се „присъединим към тях“ със закачлива усмивка.
Когато се нанесохме да живеем заедно, първата вечер тръгнахме да пазаруваме. Пред кварталния магазин се бяха събрали група скинари, единият носеше тениска с огромна свастика. Стомахът ми се сви и цяла нощ остана свит, чудех се: всеки ден ли ще виждам тези хора? На следващата сутрин, когато излязохме да се разходим, тя ми каза: „Може би е добра идея да не се хващаме за ръце“. Не протестирах.
Ходя на Прайд, защото искам да се прегръщаме, без да се отблъскваме.

Ходя на Прайд, защото не искам първите ни пъти да биват белязвани от свастиката или отпечатъка на скинарска кубинка.

Ходя на Прайд, защото пръстите ми не стигат да преброя приятелите си, които са били нападнати на улицата.

Ходя на Прайд, защото дори след години ЛГБТИ активизъм, срамът, насаден ми от обществото, все още не е напълно изчезнал.

Ходя на Прайд, защото това е единственият ден в годината, когато виждам своите гей братя хванати за ръце на улицата, а не скришом, в някой бар.

Ходя на Прайд, защото в никой друг ден София не е толкова цветна и защото усмивката не слиза от лицето ми.

Ходя на Прайд, защото това е един от малкото поводи, в които ни се дава думата.
Ходя, защото когато чух за първия Прайд, ме хвана срам и страх. Искаше ми се да не го бяха организирали, за да не слушам всички обиди от телевизора. За да не сме „на показ“. Може би и ти сега се чувстваш така? Но това ще се промени, обещавам! Ако не беше първият Прайд, още щяхме да сме дълбоко в килера.

Харесвате статията? Считате че нашата кауза е и ваша? Можете да ни подкрепите с помощта на изброените методи.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here