Момчетата си отиват. Уж по желание, а всъщност насила напъхани в жестоки ритуали на преход. Да пораснат бързо. Да спрат да бъдат момчета.

Момчетата, които ги гонят от вкъщи (на които казваме, че с времето ще става по-добре). Момчетата, които мият чинии на хиляди километри (на които казваме, че това е много ценен опит). Момчетата, които тайно танцуват, тайно рисуват, тайно плачат, тайно обичат (на които им казват, че трябва да идат в казарма). Момчетата, които вече познават чужди устни, но не винаги себе си. Момчетата, които вече са обременени с прекалено много его, за да признаят, че имат нужда от помощ, съвет, приятел. Момчетата, които са твърде повърхностно твърди, а всъщност безнадеждно крехки. Почти толкова крехки, колкото извратената представа за мъжественост, в която трябва да се впишат.

Момчетата, за които си спомняме с носталгия, но не бихме искали да бъдем отново, не наистина.

Момчетата, за които си струва да маршируваме в събота на прайда.
Ела.

Харесвате статията? Считате че нашата кауза е и ваша? Можете да ни подкрепите с помощта на изброените методи.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here