Ходя на Прайд всяка година, защото ако не се вълнувам достатъчно от правата си и дори живота си (понякога буквално), че да изляза на улицата и да маршируваш за тях, значи не ги заслужавам.

Ходя на Прайд и в името на онези, които не могат и не са сред нас, защото като общество сме излезли на улицата твърде късно, и омразата ги е застигнала преди да доживеят равноправие…

Активист се превърна едва ли не в мръсна дума, но за мен активизмът е нужен на всяко ниво. Ако видите някой да си хвърли фаса на улицата вместо в кошче, му направете забележка. Това е активизъм.

Ако някой паркира на място за инвалид, а не е човек в неравностойно положение, направете му забележка. И това е активизъм.

Активизъм е да оформяш живота си, вместо да се оставиш той да е последствие от нечии чужди действия. Невинаги и не за всичко имаш тази власт – но дали да идеш на Прайд и да кажеш  „Мен ме има“, това поне можеш да направиш.

Ако смяташ, че няма нужда да идваш, защото никой досега не те е набил заради сексуалната ти ориентация или половата ти идентичност, ще ти кажа тези три неща:

  1. И мен не са ме били заради пансексуалната ми ориентация. Но бих искала законова гаранция, че ако полуграмотните и нефункционални скинарчета все пак пробват нещо, то фактът, че са посегнали ЗАРАДИ сексуалната ми ориентация, ще бъде утежняващо вината им обстоятелство пред съда. Така, както ако бях с друга религиозна или етническа принадлежност. Това е престъпление от омраза.
  2. Когато с партньора ми сключим брак, ако той попадне в болница, аз да получавам важната информация за състоянието му или да мога да взема решение вместо него. Защото знам какво би искал. На това имат право само роднини и съпрузи. Според ситуацията в момента, аз мога да прекарам цял живот с този човек, да сме градили дом, след което в един ужасен ден да го блъсне кола и лекарите не са задължени да ми кажат нищо. Или да не мога да изпълня предсмъртното желание на човека до себе си.
  3. Ако все пак решим да имаме деца, това би било мое биологично дете. Ако аз умра, това дете ще отиде в дом, вместо да остане с родителя си, когото познава и обича. Знаете как е в домовете за деца. Ако решим да осиновим дете, не можем да го направим като двойка, а единият от нас би бил настойник. И отново то би се върнало в дома, от който с толкова любов и желание сме го извадили и спасили.

Бях на първия Прайд през 2008 г., на първа линия, когато хвърлиха „Молотов“ на метри от мен, бях и на първа страница на „24 часа“ на следващата сутрин. И ви казвам от първо лице, че няма нищо страшно в това да дойдеш.

От първия Прайд до десетото му провеждане миналата година нещата са се променили драстично. Обществото разбира и приема ЛГБТИ общността много повече, а и ние самите като общност се приемаме повече. От онези 100 души през 2008 стигнахме до над 3000 през 2017. А колко още можем!

Пиша тези думи в деня, в който Европейският съд постанови, че страните-членки са длъжни да признават всички бракове при разрешително за пребиваване в Съюза, включително и на еднополовите двойки. Прайдовете са част от причината за положителното решение: те дават нужната видимост, че има ЛГБТИ хора.

Прайдът показва, че правата ни не са – но могат да бъдат и ще бъдат – равни.

Снимка: Светла Енчева

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here